Напоследък все повече се замислям за изневярата. Какво е, как да я тълкуваме и може ли да я простим. Винаги съм смятала, че изневярата е допустима, ако е инцидентна и е плод на моментен вътрешен инстинкт, какъвто е гладът например.
Защото не е ли това и изневярата? Любовен глад? Глад за нежност? Глад за внимание? Глад за отношение?
Мъжете изневеряват с очите си. Харесат ли си определена жена, вече са уязвими. Ако тази жена демонстрира интерес към тях, вече са жертви. Не всички стигат до физическа изневяра разбира се, но малцина са тези, които не биха достигнали до изневяра в мислите си. И в това няма нищо необикновено. Колкото и да обича човек, не е гаранция, че в определен момент няма да пожелае друг. Друг е въпросът дали ще си позволи да го има.
Кой е основният мотиватор на изневярата? Липсата. Както вече уточних, това може да е липсата на много неща. При мъжете главно изневярата е продиктувана от липсата на достатъчно секс. При жените липсата се свежда до доста повече неща: нежност, ласки, отношение, разбиране, хармония в отношенията, не достатъчно любов и всяко едно нещо, което може да пробуди в съзнанието й въпросът: „Той ли е?“
Винаги съм приемала изневярата, но никога не съм си мислела, че, когато обичам, ще пожелая да изневеря. Хората са казали „Никога не казвай Никога“. Дълга връзка, много проблеми и моята теория вече е различна. Очевидно има как. Има как да обичаш човека до себе си и въпреки това да пожелаеш друг. Не искам да го казвам, срам ме е, страх ме е и все пак не го отричам. Аз ли съм виновна? Как и кое промени мнението ми, мисленето ми, цялата ми нагласа?
Или вината е в него? Във всички вас - мъже? Как се държите към приятелките си, към жените си? Не сте ли се се замисляли, че понякога поведението ви може да не отговаря на нейните желания? Естествено, че има компромиси. Никоя връзка не може да е сериозна без компромиси. Но как тогава идва изневярата?
Аз съм се опитвала да поговоря с него. Да му обясня, че връзката ни от любовта на живота ми се превръща в нещо, което далеч не бих искала да изживея до края на живота си. Обичам го, опитвам всеки път, използвам всяка ситуация, стигам до крайности, но това нищо не променя. Не е ли една връзка плод на опитите и на двамата „влюбени“ да поддържат жива любовта си? Да искат да бъдат щастливи, да поставят другия на първо място, да решават заедно проблемите си?
Някъде между лутанката „Обичам го“ и „Не мога повече“ се заражда желанието да изневериш. Не целенасочено, не умишлено, гузно, гадно, стряскащо, и импулсивно. Първо го подтискаш, но то назрява повече и повече. И ако в този момент има друг, който кара нещо в твоето момиче да трепне, то той неминуемо се превръща в цел. Разумът го отрича, но сърцето й копнее. И пак, чия е вината? Нейна или твоя?
И в този ред на мисли, подсъдима ли е изневярата, ако Ти си човекът, който я е провокирал? Замисли се, преди да е станало твърде късно, защото след това е още по-тежко – и за двама ви.
Няма коментари:
Публикуване на коментар